Забавлявахме се, но когато му казах, че чакам дете, реагира неадекватно

Заради него ми се случиха грозни неща. Той ми каза, че живее отдавна сам, макар че има жена и деца в Германия. Не говорехме за чувства и обвързване, самата аз се пазех да не отварям дума за каквото и да е продължение на приключението. Не че не исках да се омъжа отново, но си бях свикнала сама, не ми се искаше да си развалям спокойствието. Абе просто не ми беше до сериозни връзки. Като се върнах в София, разменихме по един имейл, благодарихме си взаимно за удоволствието и… толкова.

Той живееше в Пловдив, на две крачки път, дето се казва, но аз нарочно не го поканих някога да ми погостува, а и той не отрони дума в тази посока. И изведнъж се оказа, че съм бременна. Направо полудях! Работата е там, че след една тежка операция, загубих единия си яйчник и лекарите казаха, че вероятността да забременея е минимална. Това беше и причината за развода ми – мъжът ми искаше деца, а аз не можах да зачена. Когато разбрах, че нося под сърцето си бебе, нямах никакви колебания да го родя! Роднини, приятели, колеги в службата – всички ми казваха: правилно си решила, самотата на стари години е страшна, друго си е да имаш поне едно дете, не се страхувай!

Не знам защо реших, че трябва да кажа на Кирил, все пак беше баща на това дете.
Изчаках от суеверие да мине третият месец и му позвъних. Дотогава не бяхме се чували по телефона и самата аз се учудих, че ме позна по гласа. Зарадва се, че се обаждам, защото мислел непрекъснато за мен. Не исках да го зашеметявам с новината по телефона и затова излъгах, че уж на другия ден съм в командировка в Пловдив и му предложих да се видим на кафе. Твърдо бях решила, че няма да искам нищо от него – работата ми е добре платена, имам собствен апартамент, родителите ми са още млади и ще помагат, защо ми е мъж?

Видяхме се, пихме кафе и му казах за бебето. Бях смаяна как се промени лицето му, как изведнъж погрозня. Почна да ме уговаря да го махна, било голяма глупост да раждам дете без баща, щяло да стане престъпник, наркоманче, нехранимайко. Явно дълбоко в мен все пак е живяла плаха надежда, че ще ми каже: няма страшно, моето момиче, аз съм до теб, ще го изгледаме това детенце заедно! Но след реакцията му на мига го намразих. Викнах сервитьора, платих кафетата и си тръгнах.

Кирил тръгна след мен и продължи да дудне – не можел да си позволи лукса да има извънбрачно дете, щял да загуби душевното си спокойствие. Ами другите му деца? Като разберат, щели да се отдръпнат от него и да го намразят! Той не можел да ми разреши това и щял да направи всичко възможно да ме принуди на аборт. Ядосах се и го нарекох малоумник, простак и долнопробен плажен сваляч. Върнах се в София бясна. Още с пристигането ми телефоните прегряха от звънене. Оказа се, че междувременно той се обадил на кого ли не – на родителите ми, говорил с шефката на фирмата, където работя, звънил дори на сестра ми!

Нарекъл ме с какви ли не обидни думи, твърдял, че съм го преследвала, че съм го изнасилила едва ли не, че съм подла и коварна измамница. Вдигнах кръвно, разтреперах се от нерви. През нощта получих кръвоизлив и на сутринта стана ясно, че съм изгубила детето си. После се разболях и лежах дълго в болница. Такава дива омраза ме тресеше към този човек, че не можех да оздравея. Като че ли тя омразата ме изпепеляваше отвътре. Сега съм по-добре, но вече не съм същата. Омразата изяде всичко хубаво в мен, сега съм пуста и празна като скъсана кошница, захвърлена край пътя.

Юлия