Историята започна, когато бях на 21 г. Родена съм в провинцията, но никога не ми е харесвало. И само за да се измъкна от родното място, реших, че ще запиша виеше образование в София. Исках да следвам право, но не се представих достатъчно добре на изпитите и записах българска филология. Какво пък, нали пак щях да се махна от провинциалния град…
Когато се откъснах от вечния родителски надзор, се впуснах с пълна сила в студентския живот.
За мен той беше по-малко учене и повече купони. Изкарах и две-три мимолетни връзки. Докато срещнах голямата си любов – Камен. Той беше студент по право и богат наследник. Но не само това, семейството му бяха изискани и много изтънчени хора. Сред тях се чувствах винаги неловко и не на място. Затова пък бях още по-щастлива, че Камен – толкова умен, образован, а и доста симпатичен е харесал точно мен – обикновеното момиче от малкия град.
Връзката ни продължи около година. И това време беше може би най-щастливото в живота ми. Аз вече мечтаех да се омъжа за Камен, да имаме деца и т.н. Само че Камен замина – да довърши образованието си в Австрия. Аз нямаше как да го придружа. Родителите ми не можеха да ми дадат толкова пари. И единственото, което можех да направя, е да се върна пак към щурите купони с приятелите си от Студентски град. Скоро започнах да излизам с Виктор, мой колега от университета.
След няколко срещи с новото ми гадже, се оказа, че сьм бременна – без съмнение от Виктор. Първоначално и двамата бяхме шокирани, никой от нас не беше планирал и очаквал това, но в крайна сметка решихме, че ще задържим детето. А след раждането му и ще се оженим. Беше ми достатъчно лошо, а и се чувствах подпухнала и не исках да чувам за сватба в това състояние. Все пак мечтата ми от малка не е била да се оженя с голям корем и подути глезени…
С Виктор живеехме в стая в студентски общежития и никак не ни беше леко финансово. Да не говорим, че и двамата не бяхме подготвени за драстичната промяна в живота ни. Той не желаеше да се отказва от купоните, които аз пропусках, защото бях уморена или не се чувствах добре… Детето се роди преждевременно, в седмия месец. И тъй като беше момче, го кръстих Камен. Може би защото исках да прилича на мъжа, когото боготворях.
До сватба с Виктор така и не се стигна. Още преди детето ни да навърши 3 месеца, той ни напусна. Явно докато аз бях заета с бебето или още по време на бременността ми, той си беше хванал любовница. Виктор така и не призна детето с аргумента, че не е сигурен кой е бащата. От деня, в който си събра багажа и ни изостави, изобщо не съм го виждала. Никога не прояви интерес нито към мен, нито към детето.
Бях принудена да се върна в родното Търново, където майка ми можеше да ми помага за детето. Настаних се в дома на родителите ми, за квартира нямах пари. Постепенно си намерих и работа, и заживях наново в града, от който с такава радост бях избягала. Малкият Камен беше на 4 ги половина, когато Камен ме потърси. Беше се върнал в България, разпитвал приятелките ми и разбрал къде съм. Когато се видяхме, ми разказа, че през последните 5 години е бил нещастен, защото съм му липсвала. Друга жена не могла да ме замести в сърцето му. Той искаше да се съберем и да опитаме отново. Идеално, но той не знаеше, че имам дете…
Помолих Камен да ме остави няколко дни да помисля и му обещах, когато взема решение, да му се обадя. Колебах се повече от седмица. Предполагах, че ако Камен разбере за детето, това ще ни раздели отново и този път завинаги. Родителите му не биха допуснали да отглежда чуждо дете. Но от друга страна за мен и детето – да бъдем с Камен – беше най-доброто решение. Щяхме да напуснем провинциалния град, аз щях да съм съпруга, а малкият Камен да има баща…
Така взех единственото решение, което ми се виждаше уместно, за да задоволи потребностите на всички ни. Позвъних на Камен и му казах, че приемам предложението му да се съберем, но преди това трябва да се видим, за да обсъдим нещо важно. Той дойде отново в Търново и тогава му казах, че имам почти 5-годишен син, който се казва Камен – защото е кръстен на баща си. Така поставих началото на семейния си живот и на най-голямата лъжа в живота си.
Скоро след сватбата Камен получи предложение за работа в Лондон и ние тримата заминахме да живеем там. И аз се поуспокоих, че тук няма да се появи някой призрак от миналото, който да обърка живота ми. Но не беше писано да живеем щастливо и спокойно. След 2 години в Лондон, съпругът ми и аз решихме, че искаме още едно дете. Пробвахме повече от година и накрая се консултирахме с лекар. След прегледи и изследвания се установи – при мен няма никакви пречки, за да забременея, но Камен – не би могъл да има деца.
Ето така лъсна истината и съпругът ми разбра, че детето не е от него. И сега пак съм сама, с детето си в родния дом при родителите ми. Пак се върнах там, откъдето бягах.
Карма ли е това, наказание за лъжата ми или просто някакъв абсурд, в който ще трябва да живея?
Коментари
Публикуване на коментар