Братовчедка ми Мария се отнася зле към мен и отношенията ни са лишени от роднинска топлина. Когато разбра, че няма къде да живеем, тя ни предложи да ни подслони, ако в замяна се грижа за болната й майка. За да не спим с дъщеря ми на улицата, бях принудена да се съглася, но на практика те ме превърнаха в домашна прислужница. Ако не съм изгладила добре ризите им или пък супата не им хареса, цялото семейство се нахвърля върху мен и ми крещят, че съм некадърница.
В такива моменти навеждам глава и мълча, защото се страхувам, че ще ни изхвърлят на улицата. За щастие към дъщеря ми поведението им е съвсем различно. Тя е красиво момиче, самоуверена, умна и отлично играе шахмат. Мария й плаща пътните, за да може дъщеря ми да участва в национални съзтезания. Победите, които извоюва, позволиха на момичето ми да постъпи в една от най-елитните гимназии в града. И както често се случва в живота, успехите я накараха да се възгордее.
Днес в нейните очи аз съм пълно нищожество, със старо и уморено лице, което е достойно единствено да чисти подове. Разбирам, че не мога да й купя палто от норки или пък скъпа кола, но в това ли се измерва любовта? От ден на ден толкова се отдалечава от мен, че понякога не вярвам, че това е моята дъщеря. Сега тя живее в отделна стая – чиста, хубава и светла, а аз спя в мазето, където всичко вони на урина и мръсотия. Мразя се за това, което съм.
Коментари
Публикуване на коментар