Напусна града ни, но винаги когато си идваше, прекарваше много време при мен, у дома – удоволствието беше взаимно. Един ден Зара ми се обади и каза: „Лелко, ела ме посрещни. Нашите не знаят, че си идвам. Налага се да говоря с теб за нещо много важно…” Зачудих се какво може да се е случило, че племенницата ми дори не иска да сподели с родителите си. Още като я посрещнах, забелязах колко е бледа и неспокойна.
Едва седнахме в едно кафене, и тя каза: “Започвам направо и, моля те, не ме разпитвай, само слушай… Бременна съм и докато е още рано, трябва да ми помогнеш да махна бебето. Знам, че имаш познат гинеколог. Заведи ме, но в никакъв случай не казвай на майка ми, тя нищо не бива да разбере! Не само сега. Никога! Обещаваш ми, нали? В противен сличай се страхувам, че може да направя някоя по-голяма глупост.” Все едно слана ме попари.
Страшна буря се развихри в душата ми. Навремето аз с толкова радост очаквах детето си, а го загубих по такъв гаден начин. И последиците бяха фатални. А сега моята племенница, за която бих дала душата си, е на път да направи такава грешка. Какво е мислила и защо такова решение е взела? Питах се и се ужасявах от това, че иска от мен да й помогна. Не, не можех да го направя. Не беше по силите ми да я подкрепя в такова намерение и й казах: “Мило дете, как може да помислиш подобно нещо? Нима не знаеш колко много рискуваш? Моята съдба ли искаш? Ако останеш като мен без деца?”
Обещах й, че аз ще гледам детето, докато завърши следването си. Казах, че ще убедя майка й да не роптае, да се примири със станалото и да приеме с отворено сърце внучето си. Със сълзи на очи я молих да запази детенцето си. Вярвах, че ще разбере какъв ужас за мен е да участвам в това… убийство, как иначе да го нарека. Абсолютно искрена бях, като й говорех, че нейното настояване за аборт ще ме поболее. Сърцето ми кървеше – толкова много обичах и сестра си, и племенницата си, нероденото й дете също. Плаках, уговарях я, молех я. Зара остана непреклонна. Тя успя да запази видимо спокойствие за няколко дни – до деня, в който беше решено да се извърши манипулацията. После всичко свърши. Бебето вече го нямаше.
Зара се държеше, стискаше зъби и звучеше почти нормално, когато каза на майка си, че ще пренощува при мен, защото вечерта ще съм сама. А онази вечер беше важна – Зара трябваше да бъде наблюдавана. През цялото време тя стоя на дивана, свита на кълбо, така и не пожела да легне в спалнята. Криеше лицето си, бършеше сълзите си и не отронваше нито дума. Чувствах колко й е тежко, усещах мъката в душата й – Зара преживя една неискрена, несподелена, неотговорна любов. Усещах, че бащата не е искал бебето. За него то е било само фатална грешка, заблуда, недоразумение, което Зара побърза да оправи. Чудех се дали все пак тя му беше казала за бременността, или сама беше предрешила всичко?
Може би той с действие или бездействие я беше принудил да постъпи така. Какво точно се беше случило? Защо толкова категорично искаше да махне бебето? Питах себе си, нали Зара беше помолила само да слушам, без да задавам въпроси… Цяла нощ седях до нея, галех косите й, всяка от нас посвоему страдаше и гонеше лошите си мисли. Обещах й многократно, че ще запазя тайната й до края на живота си и че майка й никога няма да научи за станалото. Удържах на думата си.
От онази тежка, съдбовна вечер изминаха много години. Моята племенница се затвори в себе си, усмивката изчезна от лицето й, започна да страни от хората, избягваше всякакви компании. При всяко идване у нас сестра ми не криеше болката и тревогата си. Все тъгуваше и се вайкаше, че дъщеря й няма намерение да се задомява, че както я кара, ще си остане стара мома. Искрено съжаляваше, че поне едно внуче не беше отгледала. Не спираше да се пита какво стана с детето й, защо не случи в живота, къде сгреши или някой й попречи… Като я слушах, сърцето ми се късаше от мъка – нали аз помогнах на своята обичана племенница да загуби детето си.
Заслужавам ли сестра ми да ме обича така силно, както преди, след като и аз съм отговорна за това тя да няма внуче. Моля Господ да ми прости, какъвто и грях да имам – пред сестра ми, пред Зара, пред нероденото дете. Толкова ми тежи! Дано все пак съдбата е благосклонна. Дано един ден някой мъж успее да влезе в сърцето на племенницата ми, да излекува раните й и да я направи щастлива. А аз ще мълча и ще пазя тази тайна, защото обичам безрезервно и нея, и сестра си. Не мога да ги загубя.
Коментари
Публикуване на коментар